1895 г.
След детронирането на княз Александър Батенберг Русия скъсва дипломатическите си отношения с България, което поставя младата държава в международна изолация и вреди на нейното възходящо развитие. Затова през лятото на 1895 година в Санкт Петербург е изпратена специална българска делегация, за да договори възстановяването на добрите връзки между двете славянски страни. В нейния състав влизат такива видни българи като митрополит Климент Търновски, председател на БАН и на Славянското дружество в България, народния поет Иван Вазов, председателите на Народното събрание Теодор Теодоров и Пантелеймон Наботков и други изтъкнати полтици и общественици. Те са приети радушно от външния министър княз Алексей Борисович Лобанов-Ростовски и от самия император Николай Втори. Последният бил в униформа на полковник, защото от скромност никога не приел да има по-висок чин... За възстановяването на братските отношения било поставено само едно-единствено условие. Това е кръщението на българския престолонаследник Борис Търновски в православната вяра. Условието било прието, като в заключение владиката Климент възкликнал: Има ли Православие у нас, има български народ; няма ли Православие – няма български народ!
1904–1905 г.
След избухването на Руско-японската война българското общество е настроено благосклонно към Русия и изпитва благодарност за своето освобождение през 1978 г.
По инициатива на Славянското дружество в България е организирана българска военносанитарна мисия, която под ръководството на д-р Димитър Киранов в края на юни 1904 г. пристигат в град Гунджулин, намиращ се на изток от Харбин. Там разкриват болница, която работи до месец ноември 1905 г. Когато мисията им приключва, подаряват цялото имущество на местния клон на Руския Червен кръст в гр. Верхнеудинск. Болестите, които българите лекуват – скорбут, коремен и сипкав тиф, не преминават в епидемии поради бързо взетите мерки. Българският екип ежедневно доказва високия си професионализъм и чувство за отговорност, затова и ласкавите оценки са напълно заслужени. Съвестната работа, акуратността и професионализмът на българите са оценени и на 16 май 1905 г. д-р Киранов получава награда, а персоналът е поздравен за добрата и самоотвержена работа от генерал Трепов – началник на санитарната част на Манджурската армия. Според д-р Киранов „братската помощ на българина, макар сравнително не толкова значителна, не е останала незабелязана от руското общество“.
1914–1916 г.
През лятото на 1914 г. избухва най-страшната война дотогава в историята на човечеството наречена Първа световна. България, преживяла вече една национална катастрофа в 1913 г. запазва в началото благоразумно неутралитет. Но българския народ иска да се отблагодари на своята освободителка Русия и отново, пак по инициатива на Славянското дружество в България, организира българска военносанитарна мисия, под ръководството на д-р Мирон Морфов. В Одеса те са посрещнати от двама ръководители на руския Червен кръст – генерал Григориев и княз Ливен. Оттам са изпратени в грузинския град Тифлис. Там те са приети от съпругата на императорския наместник в Кавказ – графиня Воронцова-Дашкова. Накрая те се установяват окончателно в станица Кавказкая на река Кубан. Скоро там се открива болница със 100 легла под названието „Всеросийский Земский союз – Лазарет № 3 – Болгарский санитарный отряд”.
На 3 март 1915 година персонала на Българския лазарет отслужва благодарствена заупокойна молитва и полагат голям венец пред паметника на Цар Освободител Александър Втори в града. За успешната дейност на мисията д-р Морфов редовно осведомява ръководството на Славянското дружество в България. В изданието на дружеството „Славянски календар” за 1919 г. е поместена и отделна статия за тази мисия. Въпреки фаталната намеса на България във войната срешу Русия мисията на д-р Морфов продължава да изпълнява благородната си задача по изрично наставление от страна на Славянското дружество в България. Тя продължава да работи повече от година с доброжелателното съдействие от руска страна. Височайше посещение на добра воля им прави и генерал Кулебякин, участник в Руско-турската освободителна война. Принудени от обдстоятелствата да прекратят работата на мисията българите предават цялото оборудване на българския лазарет на руските си хазяи. По време на обратния път те са придружавани от специален руски емисар подполковник Топалски. На тръгване един високопоставен руснак ги изпраща с думите: „Отивате си! Скърбим много за раздялата; скърбим за самата раздяла, както и за разкъсването с това на мрежата, която продължаваше да ни свързва. Дойдох да ви кажа на добър час, и да ви уверя, че оставяте между всички нас най-скъп и сърдечен спомен.”...
В България, в отговор на рицарското братско отношение към нашата мисия в Русия, също изпращат с необходимите грижи руската санитарна мисия от Ниш в родината им...