Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско, на 1-ви януари 1889 г. в семейството на македонския българин, деец за национално освобождение Иван Райнов. Негови братя са художника Стоян Райнов и писателя Богомил Райнов.
Расте в бедно и дълбоко религиозно семейство. Баща му вижда в него бъдещ духовник, затова настоява Николай да се запише в духовната семинария. Това предопределя в голяма степен пътя му в живота.
Завършва Духовната семинария в София (1908). Започва да следва философия в Софийския университет (1911).
В 1912 година при избухването на Балканската война, още студент Райнов се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в I рота на X Прилепска дружина. Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.
Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).
Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“.
В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Ето как се описва самият писател: „Учих философия, а свърших декоративно и графично изуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…“
Неговото кредо е: „Няма религия по-горе от истината.“ Той е първият български писател, анатемосан от църквата заради творбите си. „Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец.
Николай Райнов е надарен с изключителен ум и с невероятна работоспособност. Сам изучава основните европейски езици до степен, че да чете свободно от тях, без да ползва речник. В семейството му го помнят вечно с книгата и молива в ръка, откъснат от реалността и битовизмите. Рядко приема гости, общуването с хора го натоварва. Обича да казва, че за един писател „хората“ – това са читателите му. Затова връзката с читателите е единствено истински важна.
"От всичко най обичам децата, цветята и малките животни. Защото те не могат да те наскърбяват“ - ,казва Николай Райнов за себе си.
Специалистите с основание посочват, че в целия 20-ти век нашата литература не притежава друга подобна на Николай Райнов енциклопедична фигура. Той е едновременно поет, прозаик, публицист, есеист, художествен и литературен критик, класик на българската детска литература, преводач, редактор на списания, автор на естетически програми, историк на литературата и на изобразителното изкуство, калиграф, етнограф, преподавател, професор и още и още… Може да се каже, че Николай Райнов е неуморен търсач и на божественото у човека. В свое интервю казва: „Духовното сливане на божественото с човешкото – това е много актуална истина, чрез която откриваме себе си.“
Веселина Иванова