1899 г. - Васил Друмев (митрополит Климент) – Почетен председател. Възрожденски просветен, църковен и политически деец. Председател на Българското книжовно дружество (1894-1898), Министър-председател на Княжество България 1879-1880 и 1886 г.
1899 – 1901 г. – Илия Куртев (1858 – 1923). Революционер, участник в Старозагорското въстание 1875 г. Опълченец, деец на съединисткото движение в Източна Румелия. Доброволец в Сръбско-българската война 1885 год., остава на военна служба до 1893 г. Активен обществен и културен деец.
1901 – 1902 г. – Иван Евстратиев Гешов (1849 – 1924). Изтъкнат обществен и политически деец. Дългогодишен председател на Народната партия, председател на Българското книжовно дружество и БАН (1898 – 1924), на Българския Червен Кръст ( 1884 - 1924. Директор на българска народна банка (1883-1886). Универсален наследник и изпълнител на завещанието на Евлоги Георгиев. Тринадесет пъти избиран за народен представител, министър на финансите в четири правителства, Министър-председател на България 1911 – 1913 г.
1902 – 1903 г. – Иван Вазов (1850 – 1924)– Бележит писател и общественик. Патриарх на българската литература. Секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ през 1876-1877 г. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество, издава сп. „Наука“. Депутат в Областното събрание на Източна Румелия. Действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академие на науките) от 1881 г. Министър на просвещението през 1897 – 1899 г. Инициира и участва в изработването на първия устав на Славянското дружество в България.
1903 – 1940 г. – Стефан Бобчев (1853 – 1940)– изтъкнат юрист с трайни интереси към историята и фолклористиката. Председател на Върховния административен съд, депутат и директор на правосъдието (1883 – 1885) на Източна Румелия. Действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академие на науките) от 1884 г. Съучредител на Юридическото дружество и Дружеството на българските публицисти и писатели (на което е председател от 1901 до 1921 г.), основател на списанията „Българска сбирка“ и „Юридически преглед“. Многократно е избиран за народен представител от Народната партия. Министър на просвещението през 1911 – 1912, пълномощен министър в Санкт-Петербург 1912 – 1913 г. В периода 1902 – 1935 г. преподава история на правото и църковно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Един от основателите през 1920 г. на Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС). Дописен член на академиите на науките в Загреб и Прага. Ярък радетел на славянската кауза, формулирал по време на Славянския събор в София през 1910 г. идеята за културно сближение и единение на славяните от всички земи, спазвайки националната индивидуалност и свобода, автономията, самоопределението на всеки славянски народ.
1941 – 1944 г. – Никола Станев (1862 – 1949) – изтъкнат историк, педагог и общественик. Още неавършил 15 години отива доброволец в обоза на руските войски през Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. През 1886 г. завършва Петропавловската духовна семинария. Учителства във Велико Търново и в Априловската гимназия в Габрово, където написва и издава първия си значим научен труд – „Причини за Френската революция“. В периода 1892 – 1900 г. работи в Министерството на народното просвещение, заемайки ръководни постове по времето на министрите Иван Шишманов и Константин Величков. От 1900 г. е учител в Първа мъжка гимназия, а по-късно е назначен за директор на Втора мъжка гимназия, където остава до пенсионирането си праз 1918 г. Активен обществен деец. Съосновател на Съюза на класните учители през 1901 г. и негов председател в продължение на над 30 години. Главен редактор на в. „Учителски вестник“. Ангажиран е с дейността на 11 културно-просветни и хуманитарни дружества и организации, сред които са Върховния читалищен съюз, Българското историческо друество, читалище „Славянска беседа, Дружеството за борба с туберкулозата и др. през 1944 г. успява да спаси от пожар вследствие на попадение на бомба печата и спестовната книжка на Славянското дружество, като и ключа от сградата.
1945 – 1954 г. – Методий Попов (1880 – 1954)– изтъкнат учен – биолог и дипломат. През 1900 – 1904 завършва естенствени науки в Софийския университет, а в периода 1905 – 1909 г., спечелил стипендия, специализира биология, анатомия и паразитология в университета в Мюнхен, Германия. Отказвайки доцентура там, през 1909 г. се завръща в България. Отбива редовна военна служба в Школата за запасни офицери в Княжево, след което е избран за доцент в катедра „Обща биология“ в Софийския университет. Специализира микробиология в Берлин, Париж (Пастьоровия институт) и Лондон. През войните в периода 1912 – 1916 г. е на фронта като офицер-бактериолог и достига до чин „майор“. През 1916 г. е избран за професор, а в периода 1920 – 1921 г. е Ректор на Софийския университет. В годините 1923 – 1931 е пълномощен министър в Берлин. Не прекъсва научната и преподавателската си дейносдт, чете лекции в престижни университети в Германия и в Европа. Оценка за нивото на неговата научна раота е удостоявянето му с техни престижни награди. След 1933 г. открито и активно се противопоставя на антисемитизма и расизма в хитлеристка Германия и правителството му забранява публичните изяви. През 1938 г. в знак на протест връща в немската легация в София всички свои германски отличия, а през 1940 г. е принуден да напусне страната и да емигрира в Словакия. През 1945 г. се завръща в България и започва да чете лекции в Софийския университет. През 1947 г. е избран за академик на БАН, по-късно и за директор на Института по биология при БАН. В качеството си на председател на Славянското дружество в България през 1947 г. е делегат на Всеславянския конгрес в Белград, където е избран за член на Разширения президиум на Славянския комитет.
1954 – 1966 г. – Георги Добрев (1893 – 1966) – юрист, публицист и журналист. През двете балкански войни е на фронта като войник. През 1913 – 1915 г. следва право, но тогава е мобилизиран и след завършването на Школата за запасни офицери е по фронтовете на Първата световна война като офицер. На Серетския фронт в Добруджа развива пацифистка дейност и организира побратимяване с руски войници. През 1917 г. е взет в плен, но след Брест-Литовския договор следващата година е репатриран в България. Върнат на фронта в Гърция и след пробива при Добро поле, участва във Владайското въстание. През 1920 г. завършва юридическото си образование и започва адвокатска практика в Оряхово и Кнежа. Участва в Септемврийското въстание и след неговия неуспех е политемигрант в Австрия, Германия и Съветския съюз. По време на испанската гражданска война е интербригадист. Владеещ 10 езика, през 1941 – 1944 г. работи в Радио Москва. През ноември 1944 г. се връща в България. Работи като Директор на печата, подпредседател на Комитета за наука и култура, директор на Народната библиотека. Избиран е за депутат и за член на Президиума на Народното събрание.
1966 – 1968 г. – Любомир Радуилски (1908 – 1968) – юрист и университетски преподавател. През 1931 г. завършва право в Софийския университет и 13 години е адвокат и съдия в различни градове в страната. През юли 1944 г. идва в София и е назначен за секретар на Съвета по законодателство при Министерството на правосъдието. От 1947 г. до кончината си през 1968 г. е началник на отдел „Правен“ при Президиума на Народното събрание. Въпреки сериозната си административна ангажираност, не прекъсва своята преподавателска и научна дейност. През 1947 г. е избран за доцент, а през 1951 и за професор по трудово право в Софийския университет. Има над 130 научни и научно-популярни публикации.
1968 – 1982 г. – Емил Георгиев (1910 – 1982) – писател, езиковед и литературовед. Завършва Музикалната академия през 1931 г., а през 1938 г. и славянска филология в Софийския университет. Следващата година защитава дисертация във Виенския университет. Четири години е преподавател в столични училища, а през 1943 г. е избран за доцент в Софийския университет. От 1947 г. е редовен професор и завеждащ катедра „Славянски филологии“ в университета. Ръководи секцията по сравнително литературознание в Института за литература при БАН, секретар е на Съюза на научните работници в България. Научната му дейност е свързана с Кирило-методиавистиката, старата и възрожденската българска литература, славянското литературознание, сравнителното изучаване на българо-чешките, българо-полските и българо-сръбските литературни отношения. От 1967 г. е член-кореспондент на БАН, а от 1975 г. е академик. От 1973 г. е и директор на Центъра по българистика към БАН.
1982 – 2002 г. – Трифон Трифонов (1915 – 2005) – журналист и дипломат. Автор на над 1000 публикации в българския печат. Първи главен редактор на в. „Вечерни новини“. Директор на Студията за научно-популярни и мултипликационни филми, директор на Студията за за игрални филми. Директор на София-прес, член на редколегията на в.“Народна култура“, Председател на Ревизионната комисия на Централния съвет на Отечествения фронт.. Инициатор за създаването и първи председател на читалище „Ген. Владимир Заимов“. През 1971 – 1976 г. е директор на Българския културно-информационен център в Прага.
2002 – 2003 г. – Стоян Радев (1932 – 2003 г.) – историк и дипломат. Висше образование завършва в Будапеща – история през 1953 г. и журналистика през 1959 г. Защитава две докторски дисертации в Будапещенския държавен университе „Йотвьош Лоранд“ – по история и по философия. Научната му дейност е свързана с българо-унгарските отношения– отзука на Априлското въстание в Унгария, унгарски пътеписи и изследователи за България, както и с българистиката по света . През 1979 г. Библиографският научен институт на САЩ включва името му в сборника с имената на 1000 учени от цял свят със съществен принос в разработката на идеите за развитие на човешкото общество, за оригинален принос в историческата наука и културологията. Конгресната библиотека на САЩ го награждава с най-високата си награда за книгите му „На прага на третото хилядолетие“, „Ослепяването на българите (от Самуил до наши дни)“ и „Принос на славянството към Европа“. Председател на Съюза на независимите български писатели. Дълги години е директор на Българския културно-информационен център в Будапеща, Генерален директор на Центъра по българистика към БАН, началник на отдел в Министерството на външните работи, генерален консул на България в Одеса.
2003 – 2015 г. - Никола Попов (1922 – 2015) – икономист и обществен деец. През 1948 г. завършва икономика на агрономството. Същата година след конкурс става асистент в Софийския Университет. През 1952 г. в Москва защитава дисертация по политическа кономия. Избран за доцент през 1955 г., а през 1965 – за професор. Избран за академик в края на 1989 г. Никола Попов е автор на десетки монографии и множество други научни трудове, отпечатани в страната и извън нея, сред които „Китайското икономическо чудо”, „Световното стопанство се прекроява”, „Капиталът срещу капитализма”, „Стопанската конкуренция“, „Използването на икономическите категории“, “Съвременните капиталистически аграрни отношения” и др. Огромен е приносът му за създаване на фундаменталната 6-томната поредица „Икономика на България“ от 70-те и 80-те години. В своята дългогодишна преподавателска и научноизследователска работа е бил научен ръководител на над 100 аспиранти и докторанти към катедрата по политическа икономия. Заместник-ректор на Софийския университет през 1961 – 1966 г. Активтата си гражданска позиция към проблемите на икономиката на страната изразява през 1987 г. Тогава той аргументирано изтъкна признаците на настъпващата криза, разкритикува прилагания модел на стопанско управление и обоснова необходимостта от радикална икономическа реформа. За тези му публични изказвания е изключен от партията и уволнен от университета заедно с група преподаватели, солидаризирали се с него. През ноември 1989 г. е възстановен и е избран за ректор на Софийския университет. По негова инициатива са възстановени Стопанския и Богословския факултети в университета. Председател на Българо-китайското дружество за научно-техническо и културно сътрудничество. Над 20 години ръководи академичния семинар в БАН. Оглавява Гражданското движение за защита на науката и висшето образование. По случай неговата 80-та годишнина и за излючителния му принос за развитието и съхраняването на българската наука и висше образование, за активната му научна, преподавателска и обществена дейност е награден с орден „Стара планина“ І ст.
2015 – 2020 – Стоил Фердов (1931-2020) – стопански деец, дипломат и общественик. Завършил е Полувисшия железопътен институт и икономика на промишлеността. Започва трудовата си дейност като общ работник по ремонта и поддръжката на железопътните линии, в Български държавни железници последователно е ръководител движение, зав. търговска служба, гаров диспечер, генерален директор на БДЖ. Петнадесет години е началник на Главно управление „Транспред“ и заместник-министър на транспорта. През 1988 г. е избран за президент на Международния жележничарски съюз. От декември 1989 до декември 1992 г. е генерален консул в Минск и управляващ посолството на България в Беларус. Три мандата е общински съветник в Столичния общински съвет и е председател на комисията по транспорт и телекомуникации. Активно участва в работата на Научно-техническия съюз по транспорта. Като председател на Славянското дружество в България е избран за първи зам.–председател на Международния славянски съвет.
От 2020 г. – Крум Лазаров – стопански деец и общественик. През 1964 г. завършва „Икономика на индустрията“ във Висшия икономически институт. Работи последователлно в ДТП „Техноекспорт“, „Корабоимпекс“ и „Кинтекс“. От началото на 1979 г. е началник на международния отдел на Българската академия на науките. От 1985 г. е зам.-генерален директор на Центъра по българистика, отговарящ за международната дейност. В това си качество активизира и разширява международните връзки на българските учени с техни колеги от чужбина, допринася за развитието на българистиката в чужбина и лекторатите по българистика в чужди университети. Участва активно в подготовката и провеждането на Първия конгрес по българистика и на Десетия славистичен конгрес. През 1988 г. преминава шестмесечна специализация в центъра за управление на международните конфликти в университета в Мериленд, САЩ. В края на трудовата си дейност работи като Главен секретар на „Български пощи“ЕАД. От 1998 г. е член на Славянското дружество в България, а от 2003 г. е негов секретар. Има публикации в централния печат по проблемите на демографията и националната сигурност.