1. Русия след Кримската война и Османската империя
С възраждането на Русия като силна и единна държава през късното средновековие, нейните интереси за излаз на топло море и завладяване на нови територии неизбежно засягат и Отоманската империя като неин непосредствен съсед. Руско-турската война от 1877-1878 год., в резултат от която България възстановява своята държавност, е дванадесетата поред, като първата, за астраханското ханство, се води между 1568 и 1570 год. През тези три века руско-турското съперничество еволюира от чисто двустранно до част от сложен възел на преплетени интереси на всички велики сили в онази епоха – възел, известен с термина „Източен въпрос“.
До Кримската война от 1853 – 1856 г. Великите сили имат други приоритети във външната си полика и европейският изток е твърде далеч за тях. Но към средата на ХІХ-ти век те вече са забравили за приноса на Русия за елиминирането на най-голямата опасност за тях, Републиканска Франция, начело с Наполеон, и формират коалиция (Франция, Англия, Сардинското кралство и Отоманската империя), която й нанася тежко и унизително поражение. В резултат на тази война е сложен край на руската хегемония по Източния въпрос (по време на която Сърбия, Гърция и Румъния са получили своето освобождение), а западните държави си осигуряват благоприятни условия за по-активно проникване в Турция и влияние в нейната вътрешна и външна политика. В годините след Кримската война на европейската политическа сцена излизат и две нови сили – Австро-Унгария и обединена Германия, чиито интереси на Балканите усложняват още повече решаването на Източния въпрос, в който вече доминира съдбата на българите.
След Кримската война в руските управляващи среди се очертават три основни концепции по отношение на политиката по Източния въпрос. Панславистите твърдо застъпват идеята политиката на Русия да бъде активна и настъпателна с крайна цел единението на всички славяни, начело с Русия. В другата крайност, породена от опасенията за възможни революционни катаклизми вътре в самата Русия, е тезата за въздържане от всякакви активни действия. Третата, умерената теза, застъпва становището за предпазлива и изчаквателна политика без усложнения и остри стълкновения със западните държави, политика, водена изключително с мирни средства в кръга на дипломатическите възможности. И тртите концепции имат влиятелни привърженици в императорския двор на Александър ІІ и това обяснява колебанията и несъгласуваните действия на руската политика през разглеждания период. Все пак следва да бъде подчертано, че като цяло доминира умерената теза, чиито най-важен изразител и поддръжник е министър-председателят княз А.М. Горчаков. В един от докладите си по отношение на външната политика той пише до императора: “Да се отстрани всичко онова, което би могло да попречи на нашата дейност, свързана с вътрешните реформи и преобразования. Доколкото зависи от нас и доколкото не бихме попречили на нашата главна задача, следва да не допускаме нарушаване на политическото равновесие в Европа, което би било в ущърб на нас“. Оценявайки последвалите Кримската война събития и процеси, може да се направи изводът, че макар и в много по-сложни условия Русия продължава да придава голямо значение на Източния въпрос и постоянно демонстрира своята заинтересованост да запази, укрепи и разшири своите позиции, политическо влияние и престиж на Балканския полуостров, включително с ролята си на покровител и защитник на народите, все още подвластни на Османската империя. В една циркулярна инструкция до руските консули в Турция се казва:“Информацията, която се очаква от вас, следва да даде възможност на нашето императорско провителство да разпространи в тези краища, където живеят наши единоверци, своето благотворно влияние и да облекчава борбата им против мюсюлманския фанатизъм и против домогванията на римокатолическата пропаганда“. В това отношение руската дипломация е последователна – подкрепя българите при решаването на църковния въпрос и признаването на независимата българска Екзархия за официален техен представител в Отоманската империя ( султански ферман от 20 февруари 1870 г.), подкрепя Сърбия в конфликтите й с Турция през 1861-1862 г. и 1867-1868 г., съдейства за удовлетворяване исканията на въстаниците на о. Крит през 1866 г. и т.н.
Като обобщение следва да бъде направен изводът, че отдавайки приоритет на военната сила при своите действия в Средна Азия и на Кавказ, руската външна политика на Балканите в периода след Кримската война е доминирана от умереност, предпазливост, стремеж към общи или съгласувани с останалите велики сили действия, включително когато ситуацията неизбежно изисква употребата на сила. Политическите събития и сложните дипломатически игри в навечерието, по време и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. изцяло се вписват в тази обща тенденция и позволяват да бъдат определени причинно-следствените връзки между тези събития.
2. Българското национално движение в годините на отоманското владичество
Водила няколко десетилетия тежки битки с османския нашественик на Балканите, България окончателно губи своята държавност през 1396 год. Възникнала през 681 г. като държавно обединение на живущите на юг от р. Дунав славяни и дошлите от север прабългари, средновековната българска държава присъства на картата на Европа в два периода – през 681 – 1018 г. и през 1185 – 1396 г. Неин най-голям цивилизационен принос в европейската история безспорно е създаването и въвеждането на славянската писменост. По изричната воля на българския владетел Борис І (852-889 г.), приел от Византия източноправославното християнство за себе си и за държавата през 864 г., прокудените от католическа Велика Моравия ученици на Кирил и Методий са посрещнати и приети в България. Тук, в резултат на осмислена държавна политика, са им създадени условия те да разпространяват и развиват делото на светите братя, да създават книжовни школи, да творят и превеждат книги и да обучават следовници. Тази политика е продължена и от втория син на Борис, Симеон І, управлявал държавата през периода 893 – 927 г. Тук, в средновековна България, е люлката на кирилската азбука, тук, в столицата Преслав и в Охрид, са първите културни и книжовни славянски центрове, дали на славяните книги, написани на понятен им език. Благодарение на апостолската мисия на църквата като институция, грамотността, респ. възможността за досег до книгите, достига не само до аристокрацията, но и до по-нисшите слоеве на тогавашното общество.
Всичко това е необходимо да бъде подчертано, защото то обяснява обстоятелството, че към края на ХІV в. в населението на средновековна България има създадено трайно чувство на общностна принадлежност и чувство на обща историческа памет. Тези чувства не просто позволяват съхранението на българите като народ през годините на отоманското владичество, а и мотивират неговата съпротива срещу това владичество.
За близо петте века отоманско владичество тази съпротива има различни прояви. Първото от редицата въоръжени въстания е още в началото на ХV век и в него участват преките наследници на последните български владетели. Това е въстанието на Константин и Фружин с начало през 1408 год. Следват Първото Търновско въстание от 1598 г., Второто търновско въстание от 1686 г., Чипровското въстание от 1688 г.
Въпреки жестоките репресии, които търпят впоследствие, българи участват във всички военни походи на католическа Европа срещу Турция през ХV-ХVІІ и във всички руско-турски войни, по време на които руските войски преминават р. Дунав – почвайки от похода на Януш Хунияди и Владислав Ягело през 1443-1444 год., споменавайки австрийския поход през 1688-1689 г. и балканския поход на Суворов през 1773-1774 г. и завършвайки със самата освободителна война от 1877-1878 г.
Първите писмени сведения за въоръжени отряди, наречени хайдути, водещи съпротива срещу властите, са от средата на ХV в. Техните действия и техните водачи намират отражение в народната памет чрез създадените легенди и песни, предавани от поколение на поколение и достигнали до наши дни. Хайдушкият епос е отделен сегмент на българската литература.
Борбата за български национален характер на образовението, осъществявано дотогава от гръцката църква на гръцки език, започва с призива на йеромонах Паисий Хилендарски, отправен в 1762 г. чрез написаната от него «История славянобългарская»: «О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш и не пишеш на своите букви?!?». Тази борба, както и сложната борба за самостоятелна българска църковна институция (спомената по-горе), завършила успешно през 1870 г., консолидира българския народ, ерозира умишлено налаганата доминация на гръцката църква с цел потискане именно на неговите национални чувства и в крайна сметка променя наложеното вътрешнополитическо статукво в отоманската империя.
Поради всичко това може да бъде направен изводът, че през близо петстотинте години отоманско владичество българският народ не губи нито чувството за народностна общност, нито своя стремеж към свобода. Проявите на този стремеж, различни по форма и съдържание, изпълват всичките тези години като носят ясно изразен български народностен облик.
3. Априлското въстание от 1876 г. и световното обществено мнение.
През лятото на 1875 г. Източният въпрос ескалира поради избухването на въстание в османските провинции Босна и Херцеговина. Въстанието е насърчено от Бисмарк, стремящ се да насочи вниманието на европейската дипломация към Дунав и Османска Турция, а не към Рейн, и е щедро финансирано от Австро-Унгария, която има нескривани амбиции да присъедини тези области към себе си. Русия, следвайки умерения подход за решаване на сложните политически игри, полага сериозни дипломатически усилия за намаляване на напрежението и за избягването на война. Но не всичко е по нейните възможности. Тези събития активизират и динамизират дейността на българските емигрантски среди. Изразителят на най-радикалните виждания сред тях, поетът Христо Ботев, един от най-видните идеолози и дейци на българското освобождение, пише: „Европа и политическите обстоятелства дават политическа свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Тук се изисква протест, бунт, въстание, революция... Остава само едно: да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път към нашето спасение... Освен това Русия, която се е приготвила да нанесе последния удар на Парижкия трактат, не ще да допусне щото нито Англия, нито Франция, нито която и да е друга държава да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният съюз с Австрия и Прусия е следствие на нейните намерения да играе първа роля на Восток и да има пълно влияние на Балканския полуостров. От тая гледна точка Русия не ще никога да компрометира себе си пред своите съвременни братя“.
Като стана дума за българската освободителна идея е уместно да бъде направено едно важно пояснение. Тя възниква и се развива най-късно в сравнение с аналогичните процеси в съседните държави. Нейните най-ярки изразители са под въздействието на онези нови за времето си идеи, довели до събитията през 1848 г. и Парижката комуна. Поради това българската освободителна идея не е само национална по съдържание и цели, но и демократична по своя характер. Българите нямат „Начертанието“ на Илия Гарашанин, слагащо източните граници на Сърбия между Пловдив и Черно море. Нямат и „Мегали идея“ на Ригас Велестинлис, очертаваща северните граници на Гърция по Стара планина. Най-изтъкнатият идеолог и деятел за българското освобождение Васил Левски пише: „С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв [са] откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а - царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци]. В Българско не ще има цар, а "народно управление" и "всекиму своето". Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.“
След трескава подготовка и активна организация въстанието избухва през април 1876 год. Но силите са неравни. Турция има достатъчно възможности да се справи с въоръжения бунт. Умишлено в потушаването на въстанието са ангажирани черкезки отряди и доброволни военни формирования – башибозук. Техните зверства са трудно описуеми. За близо месец военни действия са ограбени и опожарени стотици селища, а жителите им насилени или избити. Само в градчето Батак са изклани 1700 души, половината от които деца и старци.
Страшните подробности за зверствата при потушаването на въстанието разтърсват общественото мнение в Европа и САЩ. Американското правителство възлага на своя дипломатически служител в Цариград Юджийн Скайлър да направи проучване за потушаването на въстанието. В изпълнение на тази мисия Скайлър поканва своя близък приятел и известен военен кореспондент Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, който е получил аналогична задача от либералния английски вестник „Дейли нюз“. В края на юли и началото на август те посещават районите, участвали във въстанието. Дописките на Макгахан в „Дейли нюз“ имат разтърсващ ефект. Неговите сведения се потвърждават и от други журналисти, посетили засегнатите от зверствата области – Анри дьо Вестин от „Фигаро“, Карл Шнайдер от „Кьолнише цайтунг“, д-р Шуарлер от „Газетте дьо Колон“. Техните статии се препечатват от издания в почти всички европейски страни. В Европа почти няма държава, в която общественото мнение не се е застъпило за съдбата на българите. Чарлс Дарвин, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди са най-ярките изразители на тази обществена защита. Техните публични изяви стават широко известни в резултат от публикациите в най-големите европейски издания. В самата Англия водачът на опозиционната либерална партия Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „ Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие....“
Работата на споменатите западни журналисти, разкрила зверствата над българите, не би имала същите резултати без прякото съдействие на един млад, едва 28 годишен руски аристократ от грузински произход – граф Андрей Церетелев (Церетели). Получил блестящо военно образование, в началото на 1876 г. той е изпратен за руски консул в Одрин. За разлика от мнозина тогавашни ( а и сегашни) дипломати, той не се задоволява с формално и протоколно изпълнение на задълженията си. Той се ангажира със защитата на българския народ не само професионално, но и с цялата си младежка енергия и чисто човешко състрадание. (По-късно, по време на самата война се дегизира като местен жител и извършва активна разузнавателна дейност като осигурява на командващия Предния отряд ген. Гурко ценна военна информация.) Той е първият чужденец, посетил разорените български села и градове, той, заедно с Юджин Скайлър, изработват проект за автономията на България. Княз Церетелев помага на споментите журналисти с предварителна информация за събитията и подпомага техните пътувания. Инициира и осъществява посещение на група чуждестранни дипломати в Панагюрище, център на най-масовите въстанически действия. Органзира благотворителен комитет в Пловдив и ангажира в него като председател френския консул Жозе Д’Истрия. Този комитет, а и лично Церетелев, подпомагат със средства стотици нуждаещи българи. Неговите доклади до руския посланик в Цариград граф Игнатиев разкриват потресаващата действителност и няма да е пресилено ако се каже, че те също допринасят за еволюция в оценката и нагласите на руската политика от умерени и съгласувани дипломатически стъпки към радикално военно решение.
Разбира се, тази еволюция е и следствие както на оценката за резултатите от предприеманите дипломатически стъпки, така и на широките обществени настроения в Русия. Всички публикации във вестниците са еднозначни и категорично в полза на българския народ. В тях доминират състраданието към неговата съдба и категоричната настойчивост за оказване на решителна помощ. Литературният кръг около сп. «Отечественные записки» с лидер Н. А. Некрасов е сред най-активните защитници на българската кауза. В статията «Несломен народ», посветена на историята на българския народ през годините на неговото национално възраждане и на богатствата на неговата култура, завършва с риторичния въпрос: «Нима тя затова въстава – за да я хвърлят отново и завинаги в гроба?!?» Достоевски пише: «Помощ на българските славяни може да даде и е длъжна да даде само Русия». Художникът И. Н. Крамской пише, че след получените известия от България той е «... загубил хладнокръвие, а Русия е длъжна да освободи България като действията й трябва да бъдат лишени от всякакви двусмислени оценки, от корист, придобивки и прочее!» В защита на българския народ публично се изказват и В. М. Грашин, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой, Я. П. Полонски, Д. И. Менделеев, И. М. Сеченов, Н. В. Склифасовски. Из цяла Русия се провеждат митинги и събрания, приемат се възвания и декларации. Темата за съдбата на православните братя славяни в България става водеща в руското общество. Най-точно тези събития са оценени от председателя на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков – «Това, което ставаше в Русия през лятото и есента на 1876 г., бе нечувано и невиждано не само в руската, но и в никоя друга страна. Нашето народно движение изуми не само Европа, но и самото руско общество, т.е. образования мислещ слой на Русия, главно с това, че движението наистина бе народно в точния смисъл на тази дума».
Така, при очертаващата се неизбежна война, в съзнанието на обикновения руски солдат, който едва ли е разбирал значението на понятия като «проливите», например, е трайно формирано чувството за съпричастност към съдбата на българите и желанието да им се помогне те да получат своята свобода.
4. Българското опълчение - състав, формиране, подготовка, участие във военните действия.
Макар и активно да участва в тайната дипломация и преговори за намиране на мирно решение на крайно изастрения Източен въпрос през есенните и зимните месеци на 1876-1877 г., Русия се готви и за радикални, военни действия. В началото на октомври в Ливадия се провежда съвместно заседание на Коронния съвет и на генералния щаб. На 13 октомври 1876 г. е обявена частична мобилизация. Разработват се военните планове. Отчитайки ситуацията и настроенията в българските земи, както и наличието на един значителен контингент от около 1500 доброволци, участвали във военните действия в Сърбия и Черна гора чак до средата на септември, още в Ливадия се взема решение да бъдат формирани военни части, съставени от български доброволци. Ген. Н. Н. Обручев докладва „Основания за организацията на българската войска“, в които за нея се предвиждали само спомагателни функции. Щатното устройство включвало един генерал, командващ, 136 офицери и 9008 нисши чинове. При формирането на Пешия конвой ( така е началното наименование на добровоческите български части – наименованието „Българско опълчение“ е от 29 април 1877 г.) висшето руско командване подхожда достатъчно разумно и предвидливо. С организационните действия е натоварен ген. Н. Г. Столетов, в офицерския състав са включени всички българи – офицери в руската армия, както и офицери, участвали в сръбското въстание и познаващи добре българските доброволци. Въоръжението, снаряжението, обмундированието и издръжката на опълчението се поема от руското правителство, от Славянския комитет в Москва и от най-голямата емигрантска организация в Румъния Българското централно благотворително общество. За ръководство на строевото обучение се приема преведения на български руски устав, за конните сотни важал казашкият устав. Службата в Българското опълчение се считала за служба в руската армия.
След организационната подготовка последвали значителни усилия за набиране на доброволци сред българите, живущи в Бесарабия и Одеска област, сред емиграцията в Румъния и Русия, доброволците от сръбското въстание, от самите български земи. Формирането на опълчението започва в Кишинев и Плоещ. Да организира лагер за приемане, настаняване, въоръжаване и обучение на доброволците е изпратен кап. Райчо Николов – герой от Кримската война (14 годишен преплувал Дунав и съобщил на руското командване в Гюргево важни разузнавателни сведения) и от Сръбското въстание. Той написва и „Закон за българските войници“, първият български военен устав. Изключително популярен сред българската емиграция Райчо Николов пише възвание, публикувано във в. „Всекиднвений новинар“, с което цели да мотивира колкото се може повече доброволци. „Настана часът на нашето Освобождение. Пристигайки отвсякъде, въпреки да сте голи и боси, грабвайте оръжие, обличайте се във военни дрехи и с бога напред! Нека героите да покажат своето геройство на бойното поле! Аз съм ваш другар и другар ще бъда с вас в битките, ще вървя напред с вас и зная, че вие не ще останете от мене! Напред! Напред!“ Към Плоещ и Кишинев започват да се стичат бъдещите опълченци. Те са с пъстър социален състав и произход. От списъците на българите - доброволците от Слатина и Каракал се вижда, че от там за участие в опърлчението са изпратени 18 работници, 25 занаятчии, 6 войници, 6 търговци и 1 ученик. Усилията за формиране на опълчението намират отзук и сред самото руско общество. Към командването започват да пристигат молби за зачисляване в състава на Опълчението от руски граждани. Лично Столетов получава писимо от казака А.Л.Измаилов, 50-годишен ветеран от защитата на Севастопол, с молба да се яви лично и да бъде зачислен в състава на Опълчението.
Формирани са шест дружини с по пет роти. Обучението им протича организирано и с голям ентусиазъм. Арчибалд Форбс, кореспондент на „Дейли нюз“, пише в дописка от Кишинев, публикувана на 2 май: „ Голям е броят на българите, дошли тук. Офицерите казват, че тези българи са твърде разумни, лесно усвояват дисциплините и скоро ще станат добри войници“.
На 18 май в Плоещ на Опълчението е връчено бойно знаме. То е изработено по инициатива на обществеността на гр. Самара през пролетта на 1876 год. и е предназначено за героичните въстаници в България. Недостигнало до тях по обясними причини, сега то намира своя нов достоен обект – българсктото опълчение. На знамето са изобразени образите на светите братя Кирил и Методий и икона на Богородица. В обръщанието си към опълченците членът на градския съвет на Самара П. В. Алабин казва: „Отдалеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам като живо доказателство, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а именно от цялата руска земя... Тръгвайте под сянката на това знаме. Нека то да бъде залогът за любовта на Русия към вас. Нека то да е знамението за въдворяването във вашата страна завинаги на мира, спокойствието и просветата...“
Походът към родината започва на 30 май. Навсякъде по тежкия път те са посрещани и изпращани от стотици българи емигранти. Много от тях се присъединяват към Опълчението. Така в лагера в гр. Зимнич се събират още хиляди доброволци и поради това започва формирането и обучението на още 6 дружини. Така, към началото на бойните действия българското опълчение наброява 10 746 души.
След окончателния провал на Цариградската посланическа конференция в края на декември 1876 г. става ясно, че войната е неизбежна. Следват няколко месеца пряка военна подготовка и дипломатическа работа за осигуряване на неутралитета на другите европейски държави. Манифестът за обявяване на войната е подписан на 24 април в Кишинев лично от император Александър ІІ, който върху приготвения текст слага резолюцията „България да бъде освободена!“ („Освободить Болгарию!“). На 25 април манифестът е прочетен в държавната дума в Москва. Под бурни аплодисмемнти и овации е прочетен на най-публичните места във всички руски градове.
На 27 юни след успешно форсиране на Дунав, първите части на 14-та пехотна дивизия на ген. М.И.Драгомиров стъпват на българския бряг. Проявените качества при обучението променят намеренията на руското командване и на опълчението се възлагат реални бойни задачи в състава на най-активната част от руската армия – предния отряд под командването на ген. Й.В.Гурко. За 7 месеца военни действия има 4 крупни сражения между руските и турските войски, решили изхода на войната – щурмът и обсадата на Плевен и разгрома на групировката на Осман паша през юли – декември 1877 г., сраженията при Нова Загора и Стара Загора на 31 юли 1877 г., защитата на Шипченския проход 21 - 26 август 1877 г. и битката при Шипка-Шейново на 9 януари 1878 г.за разгрома на групировката на Реуф паша. В три от тях участва Българското Опълчение.
Няма да е пресилено, ако се каже, че решаващото за успешния край на войната е сражението за защитата на Шипченския проход. След битката при Стара загора Сюлейман паша, начело на 30 000 – на армия, получава задача да премине в Северна България, да раздели руската дунавска армия на две и заедно с групировките на Осман паша и Мехмед Али паша, намиращи се при Плевен и Шумен, да я разгроми. Очаквайки преминаването на Стара Планина да бъде през по-леснодостъпните проходи, руското командване оставя на най-сложния от тях, този при Шипка, само 5500 души с 27 оръдия. Това са руският Орловски полк и пет опълченски дружини. Сюлейман паша насочва всичките си сили именно тук. На 20 август командващият защитата ген. Столетов докладва:“Силите на врага са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими“. Следват шест дни епични сражения. Неспирни атаки, неспирен огън. С щикови атаки и ръкопашен бой „На нож!“ 300 – 400 защитници отблъскват атакуващи 2000-3000 противникови войници. Когато свършват боеприпасите, надолу по склона политат камъни и дървета, когато свършват камъните и дърветата, в боя влизат телата на убитите другари. Подкрепленията, начело с ген. Радецки, пристигат качени по двама на кон в най-критичния момент – в края на деня 23 август. Позицията е удържана с цената на близо 3400 живота, от които близо 1600 опълченци. Турците губят почти 7000 души и своята боеспособност като организирана армия. В първото си досенение до Главния щаб след битката ген. Радецки пише: „ За да кажеш кои са се отличили, трябва да наградим всички“. Българи и Орловци. На 17 септември е последният опит на Сюлейман паша да премине с войските си в Северна България, но проходът е вече добре защитен, а и бойния дух на турските войници вече е твърде нисък. Само след няколко месеца, на 9 януари 1878 г. при Шейново пред атаките на руските части и българските опълченци ще се предадат 22 000 войници и офицери. На следващия ден, 10 януари, Белият генерал, ген. М.Д. Скобелев, се обръща към строените опълченски дружини с думите: „Юнаци! Благодаря ви за добрата служба и юначеството, което вий показахте във вчерашния бой! Вий, юнаци, се бихте нe по-лошо от руската армия!“
Пътят към Одрин и Цариград е открит.
5. Войната и българският народ
Нито една война не е печелена без разузнаване, без действия в тила на врага, без интендантско снабдяване, без инженерни дейности и без медицинско осигуряване. Участието на българите в тези дейности може да бъде обект на отделно научно изследване. Ще си позволим само по няколко изречения за всяка от тях.
Едва ли е случайно, че най-успешният руски военоначалник по време на войната, ген. Й.В.Гурко, е използвал активно българските разузнавачи и им се е доверявал напълно. Запазените военни документи съдържат изобилни данни за осигуряваната военна информация и предоставят достатъчна възможност за висока оценка на тяхната достоверност. Численост, дислокация, въоръжение, движение на турските части – всичко това е забелязвано, записвано и доставяно на руското командване по време на цялата война. Организатор и координатор на тази дейност е полк. П. Д. Паренсов, подпомаган от двама от най-бележитите българи от това време – Евлоги Георгиев и Григор Начович. Изправен пред военен съд да отговаря за големия неуспех при Шипченския проход, Сюлейман паша посочва: „Неприятелят имаше на свое разположение много средства за разузнаване. Преди всичко той имаше българите... нито един от тях не пожела да ми служи. През цялата война не е имало нито един турски командир, който да е успял да събере разузнавателни сведения.“
По време на войната местната турска власт тотално дезертира от своите задължения. Населените места, разположени далеч от военните действия и от руските войски, са оставени на терора на башибозушки банди и черкезки конни отряди, организирани през 1876 г. за потушаване на Априлското въстание. В тяхна защита със знанието и разрешението на руското командване се организират множество въоръжени отряди, съставени от местни доброволци. Най-големите от тях наброяват до 1000 души. Ген. Н. Г. Столетов пише: „В края на краищата по мое дълбоко убеждение ние трябва да преодолеем всички затруднения и да сформираме правилно милицията по възможност в по-голям размер“. Стотици селища са спасени от разорение, хиляди разбойници са унищожени, голямо количество награбено имущество е върнато на своите законни притежатели. Цели региони са освобождавани от тези отряди, подпомагани от съвсем малки руски отряди – Централна западна България, Кюстендил, Родопа планина.
Интендантската служба в руската армия още не е реформирана и тя все още не е в състояние пълноценно да осигури нейното снабдяване. Сключен е договор с частно търговско сдружение. Проф. В. Хаджиниколов, съпоставяйки необходимото дневно доволствие, числеността на армията и доставките на това частно търговско сдружение, изчислява, че с местни ресурси са осигурени поне половината от продоволствените нужди на действащата армия. „Живея за сметка на града“– докладва ген. Гурко от Търново на командването, разтревожено от неговото бързо придвижване на юг. „Три дни ме храниха даром. За Балкана тръгвам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж.“ И това е само един епизод.
Едва ли защитата на Шипка би била успешна без непрекъснатата помощ от страна на местното население чрез доставката бойните позиции на вода и продоволствие. Това става по предварително разширения път от Габрово до върха – работа, извършена от 500 организирани местни жители. Зимното преминаване на Балкана позволява освобождаването на София и разбиването на последното крупно военно съединение при Шейново. Военните историци сравняват това преминаване със зимния поход на Суворов през Алпите. При сложния и непознат терен, при страшната и невиждана зима, тази военна операция щеше да завърши трагично без помощта на местното население. То е във войските като разузнавачи, като водачи, с шейни за продоволствието, с коне за оръдията, като носачи.
Медицинската служба на армията също не е успяла да се реформира. В сравнение с всички европейски армии руската има двойно по-ниска степен на наситеност с лекари и неколкократно по-малка с ротни, ескадронни и батальонни фелшери. Макар и в такива сложни условия лекарите, фелшерите и медицинските сестри изпълняват своя дълг. В армията са едни от най-известните лекари. При Плевен е д-р Н.И. Пирогов, в Габрово, под Шипка, е д-р Н. В. Склифосовски. В зоната на бойните действия, при зимните преходи на Балкана, в тила, в градове и села, българите помагат с всичко необходимо за спасяването и лечението на ранените и болните. Описвайки боевете на Шипка, В. И. Немирович – Данчеко пише в своя дневник: „Те се изкачваха на планините, спускаха се от тях в долините, за да изнесат от там нашите ранени. Който имаше каручка, той отиваше и докарваше двама – трима, който имаше кон, докарваше коня, които нямаха нищо, те вземаха носилки и донасяха войниците на носилки. По целия път те се грижеха за ранените като бавачки.“
6. Сан-Стефанският договор, свободата и възстановяване на българската държавност
След като войната е решена на бойното поле и след тежки продължителни преговори на 3 март 1978 г. в Сан Стефано, предградие на Цариград, е подписан мирен договор. За България договорът определя формата на държавно устройство, начинът на изработване на основен закон – Конституция, и държавен глава, както и границите на държавата. Тези граници почти съвпадат с границите на българската Екзархия, определени по национален признак през 1870 г. от от фермана на османското правителство. Този акт, макар и определен като прелиминарен, предварителен, де юре представлява възстановяване на българската държавст. Неговите клаузи за България, с изключение тези за границите, са потвърдени от Берлинския договор от 13 юли 1978 г. Преди войната Русия е поела към европейските Велики сили ангажименти, на които именно териториалните клаузи от Сан Стефано не съответстват. Този факт е предмет на различни интерпретации от историците. Оценките са различни и разнопосочни, а в зависимост от пропагандната конюнктура често са диаметрално противоположни. Но фактът, че това е първият междудържавен договор, в който Турция признава правото на България на самостоятелна национална държава, не може да бъде оспорен.
В народната памет свободата на България изгрява на 3-ти март 1878 г., донесена на щиковете на руската армия. Подпомагана масово, искрено и всеотдайно от най-доблестните синове и дъщери на българите. От опълченците, чиято пролята кръв на Шипка е смесена с тази на храбрите орловци, до младата девойка, отишла да се грижи за ранените и донесла своята зестра, за да бъдат направени превръзки за раните на бойците. Това участие във войната, наречена Освободителна, е апотеоза на столетните борби на българите за свобода и национална и духовна независимост. И не икономически са причините за тази борба ( „Ама ние кого освобождаваме – та тук всяка втора къща е като на помешчик!“ – възклицание на руски войник), а постоянните посегателства върху имуществото, честта и живота на хората. А на такава саможертвена борба е способен само обединен народ с ясно осъзнато достойнство. За такъв народ ще бъде несправедливо да се твърди, че свободата му е дадена даром.
На централния софийски площад е паметникът на Александър ІІ Освободител (повечето българи и днес са убедени, че той е наречен така, защото е освободил България), който гледа в сградата на Народното събрание, на чийто фронтон има надпис „Съединението прави силата“. Зад Народното събрание е катедралният храм на Българската православна църква – „Св. Александър Невски“. Из цяла България са издигнати стотици паметници, посветени на паметта на воините от руската армия, оставили костите си на нейната земя. От многобройните такива край Плевен, през каменния 32-метров Монумент на свободата на билото на Стара планина, и до Храма-паметник с позлатени кубета в равнината под него. На почти всички исторически личности, споменати в настоящото изложение, в София и останалите големи градове в България са назовани улици и площади. И всичко това се е случило в години, които не са обременени с идеологически догми или геополитически интриги. И в двете световни войни през ХХ-ти век по волята на своите управници България и Русия са в противостоящи военни блокове. Но тези паметници не са разрушавани и улиците не са преименовани.
Днешните сложни времена подлагат на сериозно изпитание позитивните чувства на хората и способността им да пренасят за поколенията всичко важно и полезно от миналото. Не са мъдри тези политици, които считат, че не са нужни приятели, а само съюзници, не са мъдри тези политици, които считат, че могат лесно да жертват и да преиначават историята, обслужвайки временни или чужди интереси. Мъдри са тези, които въпреки превратностите на живота и събитията, успяват да съхранят всичко позитивно, което свързва народите от различните държави, както и взаимното уважението между хората. Защото това е един от начините, чрез които може да бъде запазен мирът и да бъде съхранено най-важното, което майката природа ни е дала – човешкият живот.
Автор: Венцислав Гигов
Използвана литература:
- Цонко Генов – Руско-турската война 1877 – 1878 год. и подвигът на освободителите, София, 1978 г.;
- Константин Косев, Стефан Дойнов – Освободителната война 1877 – 1878 г. и българската национална революция, София, 1988 г.;
- Георги Вълков – Българското опълчение – формиране, бойно използване и историческа съдба, София, 1983 г.