След Освобождението на България в резултат на Руско-турската война 1877-1878 г. в страната, макар и за кратко, се установява Временно руско управление. То се осъществява от руските граждански и военни власти до средата на 1879 година. Задачите на управлението са да се изгради основата на българската държавно-правна организация, да се възстанови нормалния живот като в освободените градове са създадени български административни учреждения. Приети са голям брой нормативни актове за устройство на войската, съдилищата, училищата, полицията, медицинските управления и пощенското дело. Въвежда се задължително първоначално образование и задължителна военна служба по руски образец.
Освен руски офицери и чиновници, в тях работят и голям брой българи, много от които са учили в Русия. Сред тях са едни от най-изявените интелектуалци и политици на бъдещото княжество като Иван Вазов, Алеко Константинов, Петко Славейков, професор Марин Дринов, Петко Каравелов, Найден Геров, Драган Цанков, Васил Д. Стоянов, Тодор Бурмов и много други. Основните нормотворчески документи са преведени от руски първоизточници. В същото време в България се установява демократичен режим сходен на най-напредналите в Европа.
По много причини страната става най-русофилската държава по онова време. Това е на първо място естествената благодарност за освобождението от жестокото многовековно иноверско и инородно иго. За това товори фактът, че за времето от 1880 до 1912 са издигнати над 400 паметници на руската бойна слава на българска земя.
Сходството между езиците на основата на църковно-славянския (старобългарски) език и кирилската азбука също допринася за сближението. В новия български език навлизат естествено множество русизми, особено в административния и военния лексикон. България е единствената страна извън Руската империя, където след 1880 руският език се изучава задължително в целия образователен курс. Множество българи завършват висше образование в Русия и допринасят за развитието на младата държава.
Но все пак най-екзистенциалната връзка между двата народа е светото Православие. Руският и българският народ и духовенство са фактически едно духовно братство.
В България по принцип руснаците са възприемани от българския народ като „свои”...
През 1898 всички български офицери-русофили са приети отново в армията. Великите князе Николай Николаевич Младши и Владимир Александрович (заедно с граф Николай Игнатиев) идват в България през септември 1902 г. за освещаването на Храм-паметника в Шипка, а Владимир Александрович идва отново в 1907 и за откриването и освещаването на Паметника на цар Освободител в София. България разчита изключително на руска помощ за провъзгласяване на своята независимост в 1908 г.
В същото време тя не отказва убежище на руските революционни демократи, които емигрират в страната. Това всеобхватно влияние „отгоре” и „отдолу” намира концентриран израз именно в дейността на дружеството „Руско-българска дружба”. От тогава и до днес на руснаците се гледа, не като аристократи и мужици, леви и десни, а просто като на „свои”... И все пак не трябва да се забравя, че в България емигрират главно представители на руския интелектуален елит.
Статистически броят на руснаците в България не е особено голям, като през 1881 те са малко над 1000, а преди Първата световна война са около 4 000 души. Но тяхното влияние върху материалния, духовен и културен живот е несъразмерно по-голямо. То е сравнимо донякъде само с това на чехословашката диаспора в България.
Сред тях се открояват такива фигури като учените от световно ниво професорите Порфирий Бахметиев, Михаил Драгоманов, Павел Милюков и Борис Шатц; учителите Орест Георгиев (Говорухин), Михаил Квартирников, Иван Крилов, Улрих Левенсон, Николай Николаев, Алексей Шулговский; лекарите Иван Басанович, Исидор Белковски, Дмитрий Винницкий, Людмила Волкенщейн, Елиза Пастернак (майка на известния български композитор Панчо Владигеров), Николай Семашко (бъдещ автор и организатор на съветската здравна система) , Йоаким Транен, Капитон Юриев; гражданските и военни специалисти Александър Башмаков, Евгений Волков, Петър Габе, Владимир Дебогорий-Мокриевич (Петър Каблуков), Лидия Драгоманова-Шишманова, Иван Кашинцев (Иван Калина), генерал Стефан Любомски, Иван Марченко, подполковник Александър Петрини, барон Борис Рент де Винденбаум, тримата братя Карл, Леон и Яков Хербст, Михаил Шамраевски и много други.
Може напълно определено да се каже, че в периода от 1880 до 1915 година България е нещо като Швейцария на Балканите, и то славянска и най-вече руска Швейцария. Не е тайна, че тук намират убежище като емигранти множество руски революционери като например членове на руската народническа група „Чëрный передел”, княгиня Людмила Волкенщейн, Орест Говорухин (най-близък съратник на брата на Ленин Александър Улянов) и известния Николай Александрович Семашко. Последният работи като лекар в най-затънтените места на страната, където липсва всякаква медицинска помощ.
Но за тяхна чест трябва да се каже, че тук те се проявяват не като фанатични революционери, а като високо ценени специалисти, които са абсолютно необходими за европейското развитие на страната.
Иван Калина е основател, председател и подпредседател на руско-българското
дружество „Руско-българска дружба” (1898-1915). В двора на неговия дом в центъра на София (около самовара!) се събира елитът на българската интелигенция, за да се осведоми за последните новости от света и особено от Русия и славянските страни. Издадена е неговата студия „Неославизъм, славянство и панславизъм” (София, 1930).
Руско-българското дружество „Руско-българска дружба” е организация на руските емигранти в България с широкото участие на български славянофили и елита на българската интелигенция. Това е първото известно руско-българско сдружение в България. Председател е известният български писател Петко Юрданов Тодоров (1879-1916). Подпредседател и пореден председател е Иван Николаевич Кашинцев (Иван Калина), а секретар е Улрих Левенсон. Публична сказка за Толстой изнася самият Пенчо П. Славейков, а за Пушкин П. Ю. Тодоров. Последният пише студията „Толстой в България” (Мисъл, 1907, № 9-10, с. 711-734) и има кореспонденция с великия писател, която не е запазена. Лекция от името на Дружеството по повод смъртта на Лев Толстой изнася и известният руски писател, публицист и историк Василий Богучарский (Яковлев, 1860-1915), по това време също емигрант в България. Мероприятията на Руско-българското дружество се провеждали основно в салона на дружество „Славянска беседа”.
Активната дейност на Дружбата включва вечеринки, лотарии и концерти на оперния бас Иван Вулпе (московски възпитаник). От името на Дружеството в театрите „Сълза и смях” и „Съвременен театър” били поставяни известни руски пиеси като „Братя Карамазови”, „Василиса Мелентиева”, „Вишнева градина”, „Вуйчо Ваньо”, „Вълци и овце”, „Доходно място”, „Еснафи”, „Женитба”, „Живият труп”, „Към звездите”, „Лес”, „Лудетината” („Шалость”), „На дъното”, „Предложение”, „Ревизор”, „Сватбата на Кречински”, „Силата на мрака”, „Химн на нищетата”, „Чайка” и други. Сред тях се откроявала първата българска (и първата извън Русия!) постановка на „На дъното” от Максим Горки и на забранената в Русия драма на Лев Толстой „От ней все качества” играна през 1910 г. С особен успех се ползвал водевила „Помолвка в Галерной гавани” от Владимир Шчиглев (Шчигров, 1840-1903) поставен от известния актьор Христо Ганчев (1877-1912), руски възпитаник (ученик на Владимир Давидов и княз Павел Ленский (Оболенский) и член на Дружеството, загинал през Балканската война. В много от тях участват и семейството водещи български актьори Матей и Маня Икономови, които също са членове на Дружбата. Матей Икономов (1871-1960) се познава лично с Константин Станиславски и Максим Горки, а Маня Икономова (1878-1929) е била ученичка на Георгий Плеханов...
Само в България прочутите руски (цигански) романси имат такова силно влияние още по-онова време.
Това е и времето на разцветът на прочутия „Руски Сребърен век” (1890-1940) в първата четвърт на 20 век. Професор Александър Балабанов си спомня за посещението си в Санкт Петербург зааедно с писателя Елин Пелин през 1913 г.: „На другия ден решихме двамата да се поразходим по брега на Нева. Тамам залязваше и слънцето. Тъкмо тогава цяла България пееше руската песен „Глядя на луч пурпурного заката, стояли мы на берегу Невы“ и пр. Пък и аз я бях превел още ученик.” (Литературен глас, 21 декември 1938). И наистина тогава в България са изключително популярни руски песни като „Варяг (Наверх вы, товарищи, все по местам!)", „Жалобно стонет ветер осенний”, „Не уходи, побудь со мною”, „Ночь была так светла”, „Окрасился месяц багрянцем”, „Отцвели хризантемы”, „Раскинулось море широко...” и емблематичната „Прощание славянки (Встань за веру, русская земля!)".
Но духовната основа на руското културно влияние в България са най-вече идеите на нравствено-социалното християнско учение на Лев Николаевич Толстой. Толстоизмът поставя нравственото самоусъвършенстване на човека като смисъл и цел на живота и единствен път към Бога. Лев Толстой е най-превежданият руски автор в този период с над 300 издания и тираж над 800 000 екземпляра. Така той оказва изключително силно влияние върху най-широк читателски кръг в страната. Добре е известно, че от всички славянски страни, най-голямо влияние Толстой е упражнил именно в България. Пенчо Славейков в статията за Толстой го сравнява с ливанските кедри, с които някога хората са мерили вечността.
Толстой знае, че в България все пак има една по-голяма свобода и идейна търпимост, той знае също тъй, че в нея има издигнати общественици, които не се страхуват да изповядват, че са негови ученици, че бивш министър и виден водач на политическа партия е превел „Война и мир” (Михаил Маджаров /1854-1944/). За пиетета на българската интелигенция и българите изобщо към Толстой, споделя и най-известният български художник Владимир Димитров-Майстора, който в един разговор за смисъла на живота и изкуството заявява като свое най-дълбоко окровение: „Всички философии и всяко изкуство започва и свършва тук, при Толстоя...”
Благодарение именно на общочовещките хуманни ценности, уважението към уникалната човешка личност и принципът на ненасилието на толстоизма, голямата част на българския народ и българската интелигенция беше имунизирана срещу крайните прояви на тероризъм и безсмислен бунт на руската революционна прислойка. Те винаги запазиха своето уважително отношение към всички руснаци, независимо от техния произход и класова принадлежност, като към изконно „свои” събратя по съдба.
Това обяснява съчувственото и топло отношение към вълната от руски белоемигранти след 1918 година, когато те стават основната емигрантска диаспора в България до 1944 г. След страшната гражданска война в Русия (1918-1921) през България преминават над 60 000 руски бежанци, от които над 40 000 остават в страната. Тук действат 8 руски гимназии (София, Варна, Пловдив, Пещера, Шумен и Търново-Сеймен /Симеоновград/), 10 руски църкви и манастири, Пастиро-богословско училище (Асеновград), Балкански близкоизточен институт (София) и около 100 културно-просветни организации (в някои от които членуват и видни български интелектуалци!) както и болници, библиотеки и театри [3]. Малко известно е, че именно в България е издигнат единствения известен Паметник на руската емиграция (Перник, 1930 г. с надпис „Русскимъ – Русскiе”). Влиянието на тези емигранти е по-значително от други етнически групи, тъй като в голямата си част те са представители на интелектуалния елит на руското общество. Повечето от тях имат европейско образование, професионално майсторство и съвършенство, православна духовност, благородно възпитание и изострено чувство за дълг и чест. Благодарение на своите професионални и духовни качества руснаците оставят добро впечатление у българите, за което свидетелстват множеството спомени на техни колеги и обикновени хора във второто им отечество. Сред тях са над 300 учени и преподаватели, от които около 50 са професори и доценти. Броят на лекарите е над 250, а на инженерите над 70. Над 200 са дейците на изкуството и културата, и над 200 са духовниците, от които трима архиепископи. Тук виждаме имена със световна известност като О.Н. Андерсон, И.А. Базанов, П.И. Бахметиев, П.М. Бицилли, П.М. Богаевский, А.М. Воробьева, Г.И. Газданов, Н.Н. Глубоковский, А.Н. Грабар, Э.Д. Гримм, архиепископ Дамиан Царицынский, С.С. Демосфенов, Н.В. Долинский, С.А. Жаров, В.В. Завьялов, Ю.П. Захарчук, И.Г. Кинкел, Н.П. Кондаков, А.Ф. Манковский, Н.О. Масалитинов, А.К. Медведев, П.Н. Милюков, В.А. Мякотин, В.А. Погорелов, С.И. Покровский, Н.М. Попов, М.Г. Попруженко, М.Э. Поснов, В.В. Пушкарьова, Г.Е. Рейн, Св. Серафим (Соболев), матушка Серафима (Ливен), Н.С. Трубецкой, К.В. Флоровская, Г.И. Шавелский, И.Ф. Шапшал, В.Д. Шпиллер, А.Э. Янишевский, П.М. Ярцев и други.
В България действат Руска академическа група, Руски академически съюз и Руски народен университет. Тържествено се честват Деня на руската култура (м. юни по повод рождението на Пушкин). През 1928 г. по повод 50-годишнината от освобождението на България в Плевен се провежда съвместен парад на българската войска и руската армия, който е заснет на първия български документален филм.
Всичко това става възможно благодарение на изключителното съдействие и помощ от страна на Славянското дружество в България, Българската православна църква, Българската академия на науките, Софийския университет, както и други български правителствени органи и обществени организации.
На основата на руския Балкански близкоизточен институт (1920) се основава българо-руски Свободен университет по политически и икономически науки в 1924 г. с постоянен ректор проф. Стефан С. Бобчев, дългогодишен председател на Славянското дружество в България. В него преподават съвместно руски и български професори...
През 1930 г. в София се провежда Петия конгрес на руските академически организации зад граница, който се превръща в поредна проява на българо-руската взаимност.
По този начин руската наука и култура оказва определящо влияние върху развитието на българската интелигенция и българския народ и държава като цяло.